СиликонО

Слънцето бавно се тътрузеше към хоризонта.Явно и него го мързеше ужасно.Безкрайния августовски ден отиваше към края си,водейки след себе си противния и лепкав мрак на ноща.Въздуха беше застинал в някаква извратена поза,а наоколо се носеха омайващи аромати от кофите за боклук.Нищо не потрепваше освен мухите,които лениво летяха наоколо в търсене на малко гнило месо.Селото се задъхваше под адската жега.Улиците бяха безлюдни и самотни.Някъде изтрополи каруца.Една хърбава кранта я влачеше с усилие такова,че сякаш цялата тежест на света се беше стоварила там.Мускулите се напъваха до краен предел и само унилият камшик напомняше,че трябва да продължи да се движи.

Бай Ставри изгледа каруцата тъпо и с вяло движение махна на каруцаря.След това се обърна и влезе в магазинчето.Вътре беше като в пещ,но поне предоставяше някакво спасение от безмилостните лъчи на оцъкленото слънце.Потта се стичаше мазно от тлъстото му тяло,спускаше се на вадички по слепоочията,продължаваше своя танц по врата,шкембето и се вливаше като приток на Рейн някъде между бузите на задника му.Бай Ставри почеса замислено въпросния задник и вдигна юмрук заканително във въздуха целейки да излее гнева си срещу жегата и всички природни сили.Току понечи да отвори уста когато откри,че го мързи да извърши любимото си действие след срането.А именно,псуване.

Бай Ставри беше еталон за подражание на цялото село.Това се дължеше на дългогодишния изграден имидж на интелигент и аристократ.Макар и външния му вид да говореше точно за обратното.Дебел,със силно окосмение и ниско чело,равно като като поле.Големите очила и бръчките му придаваха някакъв странен фасон с който просто не можеш да свикнеш.Месестия нос и малките свински очички допълваха цялостното фрапиращо изражение.Кръглата му топчеста глава се крепеше на един изключително дълъг и дебел врат.Приличаше на очилата и изключително грозна патица.Обичаше да разправя за минали подвизи в отминалите си младежки години.Подвизи които никога не се бяха случвали,но ги беше повтарял толкова дълго и упорито,че почти се бяха превърнали в истина.Обичаше да чете жълтата преса и след това да разказва в кръчмата за разни известни личности които ужким познава.Някога,преди години беше живял в големия град и сега разпространяваше всякакви небивалици,за това колко добре е живял там,но как се е уморил от целия този разкош,за това се преместил на село.Всъщност,за целия си престой в града,не беше работил и ден.Прехранваше се от подаяния и живееше при един приятел,на който се беше натресъл неканен.Един ден на въпросния приятел му писна от него и го изрита на улицата.Бай Ставри се опита да поживее в един изоставен автобус,но след като и от там го изритаха,за да предадат автобуса за скрап,се отказа и тръгна накъдето му видят очите.Така стигна до настоящото село.Намери една изоставена къща и се засели в нея.Поработваше тук и там докато не събра малко пари и си отвори бакалия.

Проблемът беше,че почти не изкарваше от бакалията.Стигаха му колкото да си плати пиенето в кръчмата и да купи малко стока.За това,бай Ставри  упорито мислеше как да увеличи приходите си.Един ден отвори седмичния вестник и прочете за поредната фолк дива която си е сложила силикон.Бай Ставри не беше много сигурен за какво й е на една жена силикон и къде точно го е сложила.А и в пресата никъде не упоменаваха.Пишеше просто,че си е сложила силикон.На едно място беше попаднал на думата „импланти“.За пръв път чуваше тази дума и тъй като нямаше как да провери нейното значение,раздели думата на срички и застана в поза „Мислителят на Роден“.Изведнъж подскочи във въздуха,изкрещя едно:“Ама,разбира се!“ и хукна да търси тебешир.

На другия ден пред бакалийката на бай Ставри се мъдреше един надпис,изписан с разкривен почерк върху черна дъска:“Ново!Силикон за жени.Само сега,при майстор Ставри“.Отдолу беше добавено набързо:“И топъл хляб“.Първи в магазина дойде дядо Гошо.Той погледна надписа,спря се и го прочете.Даже два пъти го прочете.След като не можа да разбере смисъла на прочетеното,влезе в бакалията и се обърна към нашия продавач:

-Абе,Ставри,за чий кур им е на женските силокон?Да не ти е дограма туй,бре?

-Много си прост Гошееее,Гоше,отвърна Ставри,няма да се научите да сте в крак с технологийти.В т‘ва забутану селу,грам информация няма.Информация му е майката!Инак за къде сме?Ти и без туй нямаш жена.К‘во ме питаш глупости?Айде къш от тука.Като не знайш кво е силикон,начи не ти трябва.Туй за образовани хора,не като тебе,дърти кукумявки.

-Е,убуу де.Аз,дан съм виновен,че съм прост?Айде кАжи,помоли го дедо Гошо.

-Айде,от мене да мине.Слушай сега.Туй силикона,може да слага на жените да ги краси.Много е модерно сега в големио град.

-Ма,как бе,младеж?Как ша го сложиш?

-Ей,тъй,с мерак!Прай са имплант.

-Ко?

-Хуй с око.Им-плант!Демек зимаш силиконо и го завиваш у плат.

-Е,туй па за ко? –недоумяваше дядо Гошо.

-За квот!За красота.Нищу не отбирате вий от мода,селяни таквиз.Ай,марш от тука!

-Ми,ай напрай ми едно таквоз да го подаря на баба ти Гинка,че я задявам.Имам тука едни левчета,останали от пенсийката.Не ми са дават,ама сам живей ли са?

На другия ден баба Гинка,гордо се разхождаше из селото с нещо което приличаше на шапка ама не баш.Силикона беше приел някаква странна форма и се подмяташе върху главата й като скъсан презерватив,увит в нещо цветно.Изначало,хората я гледаха странно и се подхилкваха,но след като разбраха колко е модерно това „произведение“,хукнаха към бакалията на Ставри за поръчки.Една женица,дори беше увила безформеното нещо около врата си и се фръцкаше наоколо.Много скоро,новината за модерната новост бързо се разнесе из околните села.Селяните се надпреварваха да поръчват от „гражданския атрибут“,а бай Ставри забогатяваше бавно,но сигурно.Без да осъзнава,беше направил съселяните си на абсолютни глупаци.А те,както никога до сега,се чувстваха страхотни и модерни.Бяха толкова заслепени от заблудата,че дори и когато се намери някой да им обясни,че това което правят е смешно,те не му повярваха и го заклеймиха като „завистник“.

Героят на тази история,бай Ставри,упорито събираше всички пари и ги криеше в юргани,матраци и където още успее да се сети.Искаше да събере достатъчно пари,за да се върне в града.Всеки ден си казваше,че му трябват още малко и се маха от това пропаднало село.Бай Ставри се спомина от белодробна недостатъчност.Беше дишал твърде много от отровните изпарения на силикона.Всички пари които успя да събере изгоряха в големия пожар който почти изпепели цялото село. А селяните...селяните се сдобиха с нов „гражданин“.Поредния тарикат,на който да дадат спечелените с труд и пот на челото пари.

Те все още са там.Все още живеят в същото село.Купуват си боклуци,които запълват празните им души и сгряват сърцата им.Ако някой ден минете покрай това село дори можете да ги видите и вие.

Помня.

Помня неща,отдавна забравени.Захвърлени,като ненужни вещи.Покрити с прах и оставени някъде в най-далечните и тъмни кътчета на съзнанието ми.Заключени в черепната ми кутия.Ключа лежи върху нея.На места ръждясал и пропит с миризмата на страха.Протягам бавно ръка.Пръстите ми неволно потреперват.Докосват хладната стомана и се свиват инстинктивно.Това не са моите пръсти.Това не е моята ръка.Не и в момента.Някакво желание я управлява.Неописуемо.Ин и Ян.Битка между мрака в душата ми и желанието за светлина.За момент двете усещания се смесват в парадоксален и уникален цвят.Не е нито черен,нито бял.Нито никакъв.Безкраен цвят.Безмислен и красив.Завърта се във вихрушка от спомени.

Пръстите нервно пробягват по белезникавия ключ.Връщат се назад.Отново и отново,сякаш искат да научат всяка извивка.Взимам ключа и в праха остава очертанието му.Очертание на мъртвец.Опитвам се внимателно да го поставя в ключалката.Зъбците с чудовищен грохот влизат на мястото си.Не го прави!Остави го където си беше!Скапан ключ.Толкова ли беше трудно?Да си свършиш работата.Без разправии и проблеми.На него не му пука.Все пак аз съм го измислил.

Кутията се отваря изненадващо леко.С желание.Спомените ме връхлитат.Зашеметяват ме и ме влудяват.Стоя стъписан и се опитвам да реагирам.Не мога да помръдна.Невероятно е.Аз...аз си спомням.Видения,сенки,всичко това се превръща в една демонична игра.

Тогава,някога много отдавна,докоснах ръката й.Стиснах очи и си пожелах да бъдем заедно.Тогава,някога,някъде.Тя се съгласи.Дори ми определи и час.Дванайсет без петнайсет.Скрепихме сделката с целувка.Кратка и плаха.Колкото да се убедя,че не сънувам и всичко е реално.Вървя към нас и алчно поглъщам хладния нощен въздух.Нося се.Плувам.Мечтая.Краката ми сами ме носят.Не знам как и защо.Не ме интересува.Просто някак съществувам.Не се нуждая от храна или вода.Не се нуждая от дрехи.Не искам нищо.Чувствам се лек като перце.Душата ми е свободна.Неусетно съм се озовал в леглото.Мъча се да заспя,за да дойде „утре“ по-бързо.Не мога.Въртя се в белите чаршафи и се чувствам като рибка в голям,бял аквариум.Секундите бавно отброяват оставащото време до стрещата.Прекалено бавно.Защо времето спря?Не искам.Нарочно въртя стрелките на часовника напред и си фантазирам,че вече е дванайсет без петнайсет.Пуша и се наливам с някакви уискита.Надявам се да ме приспят.Вече е пет сутринта,а аз не мога да заспя.Вълнение и трепет обгръщат изтерзаното ми тяло.Прекарвам часове в опити да си представя първата ни среща.Всеки възможен вариант.Всичко което ще си кажем с Нея.Към 7 сутринта вече съм толкова екзалтиран,че не ми трябва сън.Не съм уморен.Сякаш съм спал 10 години.Чувствам се свеж,бодър и щастлив.Слънцето бавно отваря очи,а хилядите му лъчи озаряват сърцето ми.Най-после.Сутрин е!Остават само някакви си три часа и десет минути.Приготвям си кафе.Онова замаяно състояние вече е заменено от енергията на десет слънца.Тичам из нас.Повръща ми се защото не съм спал,но не ми пука.Пренебрегвам отчаяните опити на клепачите ми да се затворят.Бавно и методично умъртвявам секундите.Вече нямам нерви.Чувствам се като куче което си гони опашката.Обличам се и излизам.

Подранил съм с 40 минути.Нищо,ще почакам.Подскачам нервно от крак на крак ухилен като репичка.Оглеждам хората наоколо и със задоволство установявам,че от Нея няма по-красива.Някакъв полицай ме гледа странно и ми иска документи.Досадник.Пречи ми да си мисля за Нея.

Ето я!Точна като часовник.Идва срещу мен.Усмихва се,а тялото й ми говори.Не,няма да издържа.Сърцето ми прави виртуозни пируети,подхлъзва се и пада право в петите.Краката ми се подкосяват и се опитват да тръгнат в неизвестна посока.Никъде няма да ходят!Не и днес.Не и сега.Господи,колко ме е страх.По-добре да ме изправят пред отряд за разстрел.А тя е толкова хубава.Грация с неземна красота.Фея,окъпана в сутрешна роса.Моята богиня,моето всичко.

Сядаме в кафенето.Тя говори,а аз гледам тъпо и не мога да обеля нито дума.Тя разбира.Подхожда внимателно и търпеливо.Минути по-късно вече е най-добрия  ми приятел.Мога да й кажа всичко.Прекарваме си страхотно.Говорим,смеем се и се забавляваме.Денят се изнизва за секунди.И настава време да се разделим.Трудно ми е да я пусна.Тя е толкова нежна и малка.Къде ще иде без мен?Как ще се справи без моята закрила.Страх ме е за нея.Страх ме е,че ще й се случи нещо.Ръцете ни се разделят.Чувам как душата ми пищи,скимти и се противи,но въпреки това парченце от моето АЗ се откъсва и остава при Нея.Обещаваме си да се видим пак.През дългите часове които ни делят си спомням всяка усмивка,всяко докосване,всяка дума.Трескаво прехвърлям из главата си реплики и образи.Опитвам се да намеря смисъла във всяка дума и всяко нейно действие.Накрая мозъка ми се предава.Някаква аларма звучи в главата ми.Тялото ми престава да ми се подчинява и заспивам.Не сънувам нищо.Просто потъвам в блатото което нежно наричам нереалност.

Отварям си очите с мисълта за нея.Не знам как се получава.Просто отварям очи и първата ми мисъл е Тя.Какво ли прави в момента?Къде е?Как е?Дали да й се обадя или да не я притеснявам?Хиляди въпроси започват да бръмчат в главата ми като кошер пълен с пчели.Рутината на деня дава своя принос за успокоение на духа и тялото ми.До вечерта вече съм достатъчно силен,за да мога да изляза с Нея без да треперя.Поне не много.В колата съм и карам с бясна скорост към уреченото място.Сякаш ако се движа по-бързо и времето ще се размърда малко.Нямам търпение да я видя отново.Да изкрещя името Й.Да Й кажа,че я обичам и не мога без нея.Препускам в мрака с нетърпението на дете в Коледното утро.Само още малко и съм там.Задушавам се без нея.Имам нужда от нея.Като кислород.Тя е моя наркотик.Моето всичко.

Отново е тъмно и отново съм сам.Боли ужасно.Десетки часове болка ме връхлитат наведнъж.Болка с която съм се борил месеци наред,сега изпепелява сърцето ми за секунди.Изгаря го отвътре,унищожава плътта и превръща всичко в прах.Спомените са като счупено огледало.Порязваш се докато събираш парченцата.Затварям кутията и се отдалечавам бавно в тъмнината.Остава само ехото от стъпките ми.Защо ми трябваше да идвам тук?С тайното желание да преживея нещо прекрасно и отдавна изгубено?Или за да си припомня болката и,за да се отрека от всичко човешко,останало в мен?Мммм,не знам... Защо не мога да кажа на момичето което виждам всяка сутрин в автобуса колко е красива?Защо отбягвам погледа и неволно свеждам глава?Защо не предприемам никакви действия?Дали защото ме е страх или просто не вярвам,че тя е човека за мен?Вечер се прибирам вкъщи,пия и ближа раните си,вместо да ги превържа и да вдигна гордо глава.В моята несигурност ли е вината или просто не съм срещнал правилния човек?Дошли сме сами на този свят и умираме сами.Но каква е тази сила,която ни тласка напред и ни кара да вярваме,че някой ден,дори и за малко,ще срещнем сродната си душа?И тогава може би,ще осъзнаем,че не живеем напразно.

Супер саднес...

Трябва ли да се намесваме в чуджите взаимоотношения?

Случвало ли ви се е да видите,че нещата между двама души не вървят добре?Да искате да помогнете на приятелите си защото повтарят вашите грешки?

Оставал съм изумен,какво може да се случи междру двама души,само защото говорят на различни езици.Инак са идеални един за друг.Но,пък просто не говорят на един език.
Не съм много сигурен всъщност,кога двама души си подходжат.Когато противоположностите се привличат или когато мислят и действат по еднакъв начин.Когато обичат да правят едни и същи неща,или когато всеки си има собствено хоби и не досажда на другия.Но и в двата случая виждаш как тези хора биха могли да живеят щастливо до края на дните си заедно.Как биха могли да избегнат съдбата на повечето нещастни и самотни души.

Самотата е най-страшното нещо на тази планета.Поне според мен.Но в много случаи,след поредния скандал си казваме,че сме уморени и не искаме да продължаваме напред.Теглим една майна на всички и всичко.Втълпяваме си клишета от типа "след жена/мъж и автобус не се тича,защото винаги идва друг",а не се замисляме,дали този другия автобус няма да вози по-кофти.Може пък и да е по-добре,разбира се.С климатик,удобни седалки и т.н.Но не е много сигурно.Доста често не успяваме.И в крайна сметка,на подсъзнателно ниво се опитваме да намерим автобус,който е като първия.Оставаме тъжни и разочаровани от живота.Вървим напред с гордо вдигната глава,а вътрешно не искаме да сме живи.Човек не е създаден,за да е сам.Но въпреки това,съзнателно отбягва десетки възможности да бъде щастлив.Някой ни заглежда в метрото или на улицата.Самодоволно вирваме нос и гладим собственото си самолюбие вместо да се усмихнем и да вдигнем ръка.Да кажем едно "здравей".Пък знае ли човек.Определяме себе си като оптимисти,реалисти или песимисти.Но всички
тайничко се надяваме да открием правилния човек.И въпреки това,на всеослушание твърдим,че няма любов и всички около нас са тъпаци.Докато имаме избор,отхвърляме
този и онзи с лека ръка.Не се замисляме,че може би правилния човек вече е минало.Иска ми се да имаше някаква система за сигнализация.
"Дзън-дзън!Поздравления,току-що вие убихте голямата си любов.Вече няма нужда да се напъвате".И всичко да приключи ей така.Да,но няма такова нещо.Започват се и се прекратяват
взаимоотношения.Досадни,пусти и стряскащи.Самозалъгваме се,че всичко ще е наред.Оплакваме се и скимтим.

След като си минал през определен период от живота си нещата наоколо стават доста по-ясни.Или замъглени.Не е много сигурно.Но общо взето,когато видиш как твоите приятели са на път да съсипят отношенията си само защото някой не е измил чиниите, ти идва да хванеш тези двама души.Да ги раздрусаш яката,да им се разкрещиш и да им обясниш какви невероятни глупости правят.Разбира се нещата не опират само до чиниите.Всъщност е като планина отрупана с такива малки проблемчета вместо сняг.И в един момент от върха започва да се спуска лавина от проблеми която се сгромолясва върху отношенията и ги задушава.И ти си човека,който може да им подаде ръка.Или да ги остави сами да се измъкнат от лавината.

Наскоро бях свидетел на една забавна случка.Светофар.На светофара спрели две коли.Изведнъж незнайно защо от колите излязоха двама мъже и започнаха да се карат.Предполагам, единия засякъл другия или някаква такава подобна простотия.Респективно,зад тях се образува задръстване.Нервни шофьори,клаксони,псувни.Обаче тия двамцата хич не им дремеше и продължаваха да си се карат.Тогава от една кола,излезе един човечец,със скромни размери.Около 1.90 и доста мускулест.Отиде при двамата сладури и им отлепи по един хубав шамар.Такъв,че и двамата легнаха на капаците на колите.Мълчаливо станаха,качиха си се в колите и отпрашиха.Ето толкова лесно се реши проблема.Та въпроса ми е,трябва ли някой да се намеси така в отношенията между двама души?Да им отлепи по един звучен шамар,за да се усетят какви глупости правят.Дали помощ от приятел може да разреши проблемите и да ги накара да прогледнат?Или всеки ще се качи в своята кола и ще отпраши,а ти ще се чувстваш виновен за тяхната раздяла?И какво можеше да стане ако не се бе намесил?От морална гледна точка е правилно да се опиташ да помогнеш.Но дали няма да направиш мечешка услуга вече е друг въпрос.

Треска за злато

Не знам дали ви се е случвало да гледате някое от ония нощни предавания в които задават някакъв въпрос и трябва да се обадиш,да отговориш на въпроса,за да вземеш с "лекота" сумата която предлагат.Не знам как му викат - някакъв сорт олигофрения за правене на пари ще да е щото не го бях виждал до сега.Та оня ден преглеждам аз каналите(нали знаете - късно вечер в петък,а вие вместо да излезете някъде да свалите някое гадже или поне да се напиете,кибичите пред телевизора като последния идиот с бира в едната ръка,цигара в другата,а третата в гащите..това в случай,че сте живели близо до някой АЕЦ) и какво да видя:някаква девойка-доста читава,чак се одървих докато я гледах,усилено се молеше някой да се обади и да отговори на някакъв тъпанарски въпрос.Може да се каже,че монолога който провеждаше приличаше доста на сапунен сериал с един човек,обаче.Нещо от рода на:Хайде,обадете се.Ама защо не се обаждате?Това са 500 лева!Никой ли не иска 500 лева.Знаете ли,че това са 500 лева?Колко ли неща могат да се купят с 500 лева?Не,това не са просто 500 лева-това са пет банкноти по 100 лева.Ама имате ли си на идея колко са 500 лева!Цеееееееели 500 лева.И така до безкрай.Чак ми дожаля за бедното девойче.Такова едно самотно,самотно в 12 вечерта и никой не иска да му се обади.Поне едно здрасти да му каже.
Пропуснах ли да спомена,че ужасно ме мързеше в този момент?Бях се размазал на фотьойла и гледах едно такова премрееежено,аха да заспя.Ама тая девойка ме оживи.Викам,бе чакай да се обадя барем,ко не друго да я питам дали не иска да излезем да пием някъде по една бира.Ми така де,кво се е цопнала толкоз късно в петък вечер и мрънка по телевизора като развален грамофон.Гледах я как се напъва да измисли някоя простотия колкото да има какво да приказва(не беше от най-умните) и докато се чудех дали да се обадя или да си пусна Спайс Платинум телефона в студиото телефона иззвъня.Девойката ужасно много се зарадва,оживи се,разчувства се и попита дивата селянка която киснеше на линията какъв е отговора на въпроса.За нейно най-голямо разочарование получи грешен отговор и отново клюмна.Имах чувството че гледам някой гладен и жаден човечец който се влачи през пустинята и вика:Водаааааа,искам водаааааа.Силно се надявах,че мъките на нещастното девойче са приключили ама нейсе.
Един час по-късно,тя все още продължаваше да балуца като радановска биволица а в очите й се зараждаше дивият поглед на чилийски патриот боец за свободата на родината който набира млади бойци.Пък и честно казано доста се чудих защо никой не звъни.После открих,че не на всеки обадил се му е предоставен уникалния шанс да се свърже с това идиотско предаване.Как го открих ли? Няма да ви кажа,че ще ми се смеете.Но да продължим нататък.Девойката(споменах ли,че беше доста читава?) вече беше изприказвала де що простотия може да измисли и операторите се опитваха да й подсказват какво да говори.Професор Вучков ряпа да яде.Тая изприказва за едно предаване повече глупости отколкото Вучков за 10.Личеше си как мозъчните й клетки отчаяно се мъчат да измислят нещо ново,лявото й око почна да дава нервни тикове,невроните й се напъваха и добре,че и даваха само лицето щото се басирам,че вече се беше насрала.Чудех се колко ли взима,че да се излага така пред цяла България и то по БТВ.Лично аз бих се навил за едни спортни 10 хиляди евро на предаване,ама тя май взимаше по-малко.Та замислих се как е възможно по главна телевизия да предават такива невероятни глупости.
Странно е също как малка бедна държавица като нашата може да раздава милиони левове всеки божи скапан ден от такива тъпанарски предавания.То не бяха апартаменти,коли,хиляди левове.И това постоянно.И определено този бизнес все повече разцъфтява.Тоест хората постоянно играят на всякакви възможни телевизионни игри с тайната надежда да спечелят нещо.Все ми се струва,че българина ужасно много иска да печели.Не да работи и да си изкара парите като нормален човек и да не се занимава с глупости,а все се надява да спечели нещо.Ако може ей така от въздуха,ама да спечели.Цял живот се надява да удари нещо от тотото.Да намери нещо на улицата,по магичен начин да му паднат ей така 1 милион лева.Забелязал съм,че дори има хора които живеят за това.Защото се надяват да спечелят.Всички казваме,че това са глупости,но не се ли надяваме и ние тайничко да се случи чудото.Това ми напомни на онзи стар виц в който човек се молел на Бог да спечели от лотарията.Молел се с години,но нищо не се случвало.Най-накрая човечецът умрял,изправил се пред Бога и го попитал защо така и не спечелил цял живот нищо,а Бог му отговорил:Че вземи пусни един фиш поне,де! Та и нашата работа същата.Вечно искаме без да си мръднем пръста дори да спечелим и ние.Но какво пък-надеждата крепи човека.
Надявам се,че не съм ви доскучал с тези мои глупости,но ако някой път решите-ей така за спорта да участвате в някоя игра замислете се над следното:какъв е шанса ви да спечелите?И искате ли да пълните гушите на някакви мазни типове които са измислили доходен начин да изиграят доверчивия и вечно надяващ се българин?
Това е от мен.Изчезвам,че почва след малко "Треска за злато" и джакпота бая е нараснал!

Да убиеш присмехулник

Ерик беше на почивка.Най-накрая.След 10 месеца упорито бачкане си беше заслужил удоволствието да се отпусне малко.Беше началото на януари а той се намираше в Париж.Винаги бе искал да види Париж през зимата.Радваше се на студеното време и жадно вдишваше хладния въздух а снежинките танцуваха радостно около него.Изобщо всичко беше перфектно.Беше дошъл с едно гадже и с нетърпение чакаше да дойде вечерта,за да излязат заедно на някоя романтична вечеря,а после цяла нощ да се скъсат от чукане.Чувстваше се щастлив разхождайки се по широките красиви улици.Наслаждаваше се на живота,а снегът продължаваше да вали,красив и нежен.В този момент нещо го накара да спре.Сякаш някаква невидима сила му подсказваше,че нещо не е наред.Той се закова на едно място напълно неподвижно,а след това бавно се завъртя наляво.И той не знаеше защо.Просто го направи.Сетивата му се изопнаха до крайна степен от това което видя на около десетина метра от себе си.Там стоеше и го гледаше момиче.Невероятно красиво и нежно.Просто стояха и се гледаха така сякаш всеки един от тях бе ударен от светкавица.Това бе тя.Момичето в което бе влюбен дълги години.Тя бе изчезнала безследно в един хубав ден.Той никога не чу нищо повече за нея.Месеци наред не можа да превъзмогне болката.Беше смазан.Задаваше си хиляди въпроси.Защо,как,кога.Не можa да намери отговора и това го убиваше.Трудно я превъзмогна.Бавно те тръгнаха един към друг сякаш теглени от някаква невидима сила.Той бе забравил този невероятен поглед който привличаше като магнит.Фигурата й,очите й,усмивката й.Тя бе обзета от непреодолимо желание да го целуне и прегърне.Той се доближи до нея,погледна я нежно и...
В този момент се чу противния звук от чупене на кости.Причината бе,че носът и се запозна с масивния му златен пръстен.След това носът й се запозна с бордюра както и с върха на обувката му.Мозъкът й все още не можеше да осъзнае какво по дяволите става.Лежеше на земята,а кръвта и се смесваше със чистия,бял сняг.Сега тя бе смазана.Е вярно по малко по различен начин,но какво значение имаше.Думите бяха еднакви.
Той бавно се отдалечи посвирквайки си любима мелодия.Сега наистина бе щастлив.

P.S. Жената е като пастета-един отваря,много намазват.

Не ми се ЕБЕ!! 2

Продължение на статията на Николай Фенерски

-Май нещо ми има.Не ми се ебе.Странна работа.
Барманът погледна тъпо и продължи да бърше тезгяха.Пак се почваше.Поредния депресант.
-Не мога да разбера какво ми е.Там долу всичко си работи,като видя красива жена си умирам от кеф.А не ми се ебе от нея.Кефи ме,ама не искам.Само като си представя,че същата тая жена ме прегръща и иска нещо от мен и ми се повдига.Сериозно.Като някакъв гаден махмурлук е.Гади ми се и сякаш целия свят се е стоварил на плещите ми.Харесва ми да гледам красивите извивки,малкото стегнато дупе и готините стегнати цици.Блузката,която се спуска по тях и продължава по плоския корем.Гледка на която не мога да спра да се наслаждавам.Обаче да си стои така.С дрехите.Не искам да се съблича.Съблече ли се и става досадно.Поредното тяло.Поредното дупе и поредните цици.Нищо ново.Нищо интересно.Не знам за какво им е на хората да се ебат.Някакви малоумни,машинални движения.Едно и също.Всеки път.Ше се поцелуваме,ше й го ръгна в малката путка и после всичко ще свърши.И за кво?15-20 минути.И за тия 15-20 минути аз съм се напъвал да я свалям,да я ухажвам и общо взето да се държа като някой пълен олигофрен.Казвам й колко ми е приятно да съм с нея,напъвам се да се смея на шегите й.Нося й цветя.А като се погледна отстрани виждам едно лайно.Един одървен хуй,който би продал и душата си за малко путка.Лицемер.Сега осъзнавам колко приятели съм загубил само защото съм искал да спя с тях.А ми се иска да не бях.Всичките тези общоприети глупости как не трябва да ставаш "путкоразвеждач" и как задължително трябва да спиш със всяка жена която познаваш са много натоварващи.Досадно е.Искам пък да съм путкоразвеждач.Харесва ми да си говоря с мацките.С една жена може да споделиш много повече отколкото с един мъж.Никой мъж не иска да слуша за това,колко ти е тежко.Или ще измучи нещо насреща ти и ще си допие бирата.Пък мацките са друго.Сяда и ти обяснява защо ти е тежко.Така,че чак ти се учудваш.Успява да ти даде различна гледна точка и я поднася по приятен начин.Без да пърди и да се уригва.Поднася ти я изглеждайки красиво,намазана там с хилядите му кремчета и помади дето си ги ползват и миришеща на хубаво.Харесва ми да излизам със жени.Забавни са.Успяват да те накарат да се отпуснеш.Не те натоварват с обичайните простотии.Коли,пари,техника.Все неща които обичам ама не може да слушаш за тях 24/7 мамка му.Много хубаво не е на хубаво.Сега примерно знам как да избера хубава преса за коса.С керамични плочи трябва да е.И на Филипс.Не знам за кво ми е тая информация,обаче е някак си толкова ненужна,че е чак освобождаващо.Не ме натоварва.Точно така!Ебането ме натоварва.Самата мисъл,че трябва се напъвам и да се тормозя с некви глупости ме натоварва.Ама къде да я заведа,ама кво да облека,ама кво да кажа,ама дали ще й хареса ебането.Ама как да я разкарам после от нас.Щото пък грам не искам да ме тормози сутринта с некви работи.Е това ме натоварва.Не искам пак да минавам през тия неща.Тегаво ми е.На 30 години съм.Това означава,че съм прекарал средно 15 години от живота си да се напъвам и да се натоварвам за някакво си ебане.И за кво?За едното смотано клатене.Въобще не мисля повече да се напъвам.Ще си питам уя,ще си бачкам бачкането и ше си пия бирата.И въобще няма да се чудя коя да еба.Щот не ми се ебе!
Ебането е скучно,досадно и мръсно.Предпочитам да бягам.Примерно.Много по-хубаво ми е.И отпускащо.
На мен вече не ми се ебе.
Барман,я подай една биричка...

Защо си останах в България

Следващия текст е замислен като монолог със себе си.Знам какво е "монолог" и знам,че няма как монолога да бъде със себе си,защото това е парадокс.Но пък на мен ми харесва.Звучи някак си..хм,интересно!

Защо си останах в България?Ако задам този въпрос към обществото,вероятно ще получа напълно нормален отговор:"Ми,щото си глупак!".И вероятно ще са прави.След това ще чуя обичайните истории колко е хубаво да живееш в "бяла" държава и да плуваш в парите си като Скрудж Макдък.
Сега тук вече идва въпроса дали искам да плувам в пари.А искам ли наистина?Ми не.Не искам.Мога да го заявя твърдо.Колкото и банално да звучи парите не могат да купят всичко.И по-точно щастие.А за своите 30 години открих,че просто искам да съм щастлив.Както всички останали.

Нека анализирам тогава какво ме прави щастлив.Това вече е трудно.Ще се наложи нетрадиционен подход.Един страхотен мой приятел,казва,че ако искаш да решиш някакъв проблем първо трябва да анализираш и оцениш силите на противника,после своите собствени сили и тогава да атакуваш.Като стана дума за приятели,споменах ли ви,че имам най-страхотните приятели на света?Не съм?Ето сега ви го казвам.

Имам най-страхотните приятели на света.Те не знаят,че са най-страхотните приятели на света.Въпреки,че съм им го казвал,не ми вярват.Не знам защо.Може би,са прекалено свестни,за да приемат твърденията ми.Това са хора,които познавам от 20 години.Наскоро ме попитаха как се познават най-добрите приятели.Сериозно ме вкара в шаш и паника.Познавам много страхотни хора,но истинските ми приятели са само четирима.До сега извършвах разграничението инстинктивно и не се бях замислял.И после го разбрах.Тези хора,за толкова години,никога не са ме нагрубили съзнателно.Нито пък са се опитвали да ме наранят по какъвто е да е начин.Те просто винаги са били моите приятели.Винаги са ми помагали когато съм имал нужда.Безкористно.Ей така,по навик.Те винаги са ме приемали абсолютно такъв какъвто съм.Дори и когато семейството ми не ме приемаше.Те го правеха.Просто ей така.По навик.Държа да отбележа,че не съм лесен за приемане щото принципно съм идиот и не ме слуша киферицата.Един хубав слънчев ден осъзнах,че не искам да съм далеч от тях.Искам да знам,че във всеки един момент мога да вдигна телефона и да ги чуя.Да отида при тях.Да ги видя.И отново за малкото време през което съм с тях да се чувствам свободен.Покрай хората не можеш да бъдеш себе си.Хората не си падат по истинското "АЗ" на другите хора.Не знам защо.Никога не съм го разбирал.За да оцеляваш трябва да си сериозен.Да мислиш сериозно.Да не правиш дивотии.Не може да си правиш някакви си там шантави работи.Трява да се държиш като зрял човек.Дрън-дрън!
На моите приятели не им пука как се държа и какво правя.Мога да правя каквото поискам.Моите приятели,оформиха характера ми.Характер с който се гордея.И това ме прави щастлив.

Щастлив ме прави и свободата.Не,не съм бил в затвора ако това питате.Имам си други причини.Но факта е,че свободата ме прави невероятно щастлив.Обичам факта,че мога да отворя прозореца,да отида до магазина,да изляза да пия една биричка.Мога да стана от компютъра,да се облека,да запаля колата и да отида където поискам.Прекарах последните 4 години по пътищата на България и всяко кътче на тази прекрасна страна,стана мой роден дом.Особено северната част на нашата родина.Познавам всяко камъче,всяко дърво,всяка къща.Мога да се движа по пътищата на страната със затворени очи.Имам спомени на всеки разклон,на всяка отбивка.Бил съм в абсолютно всеки град,голям или малък.Познавам ги наизуст.Сякаш съм роден във всичките тези места.Където и да отида ще се чувствам като вкъщи.Този факт ме изпълва с гордост.Северна България беше МОЯ.Чувствах се като господар,който обикаля владенията си.Чувствах се недосегаем.И това ме правеше щастлив.И все още ме прави.

Щастлив съм,че имам работа която обичам.Като във всяка работа има проблеми и ми се опъват нервите до безкрай,но пък имам колеги които са по-чалнати и от мен.Имах късмета да попадна в свои води.Харесва ми да съм сред хора с които забравям проблемите и тревогите.Колеги,които ме подкрепят и когато видят,че съм в кофти настроение се стараят да ме накарат да забравя.И успяват.За мое изумление.

Живея в калпава държава,но какво от това.Много ми пука.Намирам начини да се справям с мизерията наоколо.И съм щастлив.Нищо не ни е уредено,но пък ако беше уредено щеше да е скучно.Не мога да карам кола по нормални пътища и да няма дупки които да напсувам.Примерно.Ми скучно е!

И какво е щастието?Не си ли пречим ние самите да бъдем щастливи?Защо трябва да сме намусени,когато една усмивка може да направи деня ни по-хубав?За съжаление,не живеем в Страната на Чудесата.Намираме се на планетата Земя.А тя е едно доста скучно,сиво място и се налага сами да си го направим цветно.И аз искам бели зайци да ни водят на потайни места,където невъзможното е възможно.Мечтая как някога,някой ще ме събуди и този свят ще се окаже един лош кошмар.И ще има за какво да живея.За съжаление това няма как да стане,но тайничко,една малка частица от мен вярва,че може пък и да се случи.

Седем години обикалях света в търсене на щастието.Преди много години,една сутрин се събудих и открих,че съм нещастен.Исках повече от живота.И тръгнах да си търся щастието по света.Не го намерих.Отчаян се завърнах в България.Смятах,че съм издънка.Че не мога да се справя с живота.А се оказа,че през цялото време съм бягал от себе си и от щастието си.Не е ли забавно?Мразех всичко и всички.Мразех работата която работех,мразех Рая в който се намирах.Сега знам,че ми е по-хубаво да съм господар в Ада,отколкото роб в Рая.Тази свобода която имам в България не съществува другаде.Вероятно съм имал нужда да видя какво е истинско нещастие.Може би сам се освободих когато се примирих със себе си.Не знам.Само знам,че ми е добре и съм щастлив.

Единственото което ми липсва,за да постигна пълното щастие е смисълът да продължа напред.За момента не го виждам,но се надявам един хубав слънчев ден да дойде и да ме удари по главата.Всъщност знам,че това ще се случи.Няма къде да бяга.И тогава ще опровергая тезата,че няма пълно щастие.

Ами това е от мен.Благодаря,че имахте търпението да изслушате един щастлив глупак.И се усмихвайте повече,ако не ви затруднява.

За Нея

Разправят,че имало отдавна един принц който бил много самотен.Той дълго търсил своята принцеса,но така и не успял да я намери.Отчаял се принца и спрял да търси.Решил,че му е отредено да прекара живота си в самота.Един ден той се запознал с една много мъдра старица,която му казала,че принца не е намерил това което търси,защото не го желае прекалено силно.И така на рожденния си ден(защото тогава се случват истинските чудеса)принца със цялото си сърце и душа си пожелал момичето на своя живот.Три дена по-късно чудото станало и той се запознал с най-невероятната жена на света.Оженили се и живяли дълго и щастливо.
За съжаление това става само в приказките.Или поне последното.Истинският живот е много по-груб и несправедлив.Няма щастлив край просто така.Налага се да платим за него скъпо и прескъпо с цената на много усилия,болка и обич.Налага се да се борим за това което обичаме,за да го задържим.Работим усилено и неуморно.А това което получаваме в замяна е малко.Може би светът е устроен така,за да можем да оценим истински това което имаме.И може би всъщност би било прекалено скучно да живеем дълго и щастливо.Дали живота без премеждия,караници и усилия може да бъде щастлив?Казано е,че къща над която не се вдига пушек не е къща.Не знам дали е вярно.Знам само,че не искам да съм сам,без моята малка принцеса.
Лежа си тихичко във мрака,прегърнал най-красивото същество на планетата.Спи ми се,а не искам да спя.Остава ми още съвсем малко.Скоро денят ще се разбуди и аз ще трябва да си тръгна.Без Нея.И само Бог знае,кога ще мога да я видя отново.Да чуя прекрасния й смях.Да отпия от устните й - нектара на боговете.Да погаля абаносовите й коси.Да погледна очите й.Тези мили,любящи очи които сякаш ме изгарят.Бих разпознал тези очи сред хиляди други без дори да се замисля.Не искам да заспивам,за да минава времето по-бавно.Поглеждам очертанията на нежното й лице,затварям очи и целувам устните,за да усетя как бие сърцето й.До нея съм,а ми е толкова самотно,защото утре няма да я има.Наблюдавам я във мрака и съм щастлив защото знам,че аз съм причината тя да спи толкова спокойно.Не мога да спра да се наслаждавам на гледката.Най-прекрасната гледка на света.Жадно поглъщам с очи формите и ми се иска този миг никога да не свършва.Опитвам се да запаметя всеки детайл,всяка извивка и да запазя топлия спомен в сърцето си.Някъде дълбоко там където съм отделил специално местенце само за нея.Това е моят храм със нейното име на входа.Стените са покрити с фрески.Дълги червени завеси се спускат на мястото на прозорците.Красив черен килим в който краката потъват до глезените стига до олтар, покрит със свещи.Зад олтара има нейна картина във златна рамка инкрустирана с рубини и елмази.И е тихо.Невероятно тихо.Това е моето кътче за размисли.Там отивам когато искам да остана сам и да помисля.Когато имам нужда от помощ и съвет.Когато я няма до мен.
Учудващо е как оценяваме всичко след като го загубим.Толкова месеци минаха като секунда,без да ги усетя,без да се замисля и за миг колко съм щастлив,че Тя е до мен.А сега съм благодарен за всяка секунда прекарана до нея.Иска ми се да я събудя,да я прегърна и да и кажа колко много я обичам.Наблюдавам я тихо в ноща,а душата ми плаче.Най-накрая намерих жената която е вдъхновяваща,подкрепяща и обичаща,а се налага да я оставя.Жена заради която съм готов на всичко.Заради нея бих направил невъзможното.Жена заради каквато са се водили битки и смели войни са загивали без страх и с нейното име на уста.Спомням си за отлетелите мигове и всички неща които сме правили заедно.Упреквам се за това,че съм я наранявал и се чудя дали заслужавам да бъда до нея.Не искам да я оставям сама.Знам,че тя е мъничка и беззащитна.Има нужда от мен.Искам да й осигуря всичко което заслужава.Тъгата ми се превръща във гняв.Изпълвам се с омраза.Искам да крещя,да викам,да се изправя срещу целия този глупав от откачен свят и да тегля една майна на всичко.Навън е студено и мрачно,а тук е толкова комфортно и уютно..
Грозно е,че нещата не са така както ги желаем.Ами ако не искам да се съобразявам със всички безхаберни порядки и норми.Тайничко се надявам,че всичко може да се промени с магическа пръчица,но така би било прекалено лесно.Осъдени сме да живеем окаяни,парцаливи и дрипави.Да се борим за мъничкото което заслужаваме.За това което ни е отредено по право.Човека съществува,за да обича.Защо тогава се налага да страдаме толкова много за да изпълняваме основните си функции?Иска ми се да вярвам,че има справедливост на този свят.Да знам,че ако наистина заслужиш можеш да получиш всичко което желаеш.За съжаление не е толкова лесно.Не може да извършиш три добри дела и да получиш наградата си.Така става само в приказките.Трябва да се бориш със зъби и нокти за успеха на своето начинание.Много хора не заслужават съдбата която им е отредена,но вярвам,че ако искренно желаеш нещо,то ще се сбъдне.Това ме води напред,кара ме да дишам,да чувствам,да живея.А това което искам най-много си Ти,слънце.Ти ме караш да се чувствам жив.Липсваш ми.

Вик

Конан – нежния варварин

Кръчмарят в пивницата „Кофти пръднах-ще вали” разсеяно се почесваше по мъдете,докато с другата ръка лениво бъркаше някаква помия която трябваше да мине за яхния с кюфтета.Самата помия беше зеленикаво-синя на цвят,а от едното кюфте стърчеше подозрително дебел и черен косъм.Кръчмата нямаше особен авторитет и се посещаваше предимно от орки.Никой не знаеше защо точно.Вероятно заради слуховете които се носеха,че в гозбите има истинско човешко месо.Всъщност беше кучешко,но какво ли разбираха тия тъпи орки от храна.А името на тази долнопробна дупка беше стара елфска поговорка.Елфите никога не са били особено интелигентни.На тях им дай разврат с хора(щото не стават за дълготрайна връзка) и да пушат трева.
Беше ранен следобед и в кръчмата нямаше никой освен две дърти зомбита които играеха на табла вързано и един некрофил който се опитваше да ги сваля.Кръчмарят продължаваше да бърка помията докато вниманието му не бе привлечено от нещо което го накара да изтърве черпака плюс ченето си в казана.
На входната врата стоеше някакъв тип.Непознатия беше огромен човек със огромни мускули,огромен меч и.....абе всичко му беше огромно.Чудовищно дори,ако искате.Облеклото му беше доста оскъдно.Само една препаска.Да ама там е работата,че препаската беше розова,дългата му и гъста коса отлично поддържана,имаше маникюр и педикюр,а от него се носеше някаква странна миризма.Нещо средно между теменужки и минзухари.Кръчмарят побърза да извади ченето си от супата,избърса го набързо в опакото на ръката си и възможно най-учтиво попита:
-С какво мога да бъда полезен?
- Здравейте!!! , каза съществото с крайно любезен,щастлив и тъничък гласец.Много се извинявам за безпокойството,но търся един отряд орки.Отвлекли са два малки,сладки хобит-а и сега трябва да намушкам тези палавници с големия си меч.Упътиха ме към вашата кръчма,драги ми господине.Да сте ги виждали?
-Ъъъъъъ,ми не.Но ако ги видя веднага ще ги уведомя да ви намерят и да ви се предадат.
-Ужасно много ви благодаря за разбирането.Довиждане и лек ден.
С тези думи нещото напусна пивницата,а кръчмарят започна да се чуди на къде върви този свят.

Краят на един ден

Целият свят е под вода.Опитвам се да тичам,но вместо това само размахвам напразно ръце.Две рибки грациозно правят лупинги покрай мен и сякаш ми се подиграват.Танцуват някакъв свой танц и не им пука,че се чувствам като кукла на конци.След няколко минути жалки опити успявам да намеря някакъв начин да се придвижа напред.Красиво е.Водата е прозрачна,а пясъка - златен.Има малки скали,а водораслите които се подават зад тях плавно се поклащат в такт с подводните течения.Слънчевите лъчи се процеждат през повърхноста и палаво се гонят.Би трябвало да се опитам да разбера какво правя тук и какво се е случило.Но не ми пука.Просто се наслаждавам и продължавам напред.Бавно и упорито.Изведнъж пред мен изниква стар приятел.Питам го как е,сякаш сме на най-нормалното място на света.Той ми отговаря,че търси съкровище.Предлагам му да го потърсим заедно.Той се съгласява и заедно започваме да се оглеждаме наоколо.Той върви пред мен.Подминаваме една скаличка.Аз обаче,се обръщам назад.Не знам защо.Един заблуден слънчев лъч се удря в скалата зад мен,пада върху нещо жълто и след това хуква да догони останалите.Връщам се.Започвам да ровя с ръце на мястото където падна слънчевият лъч.И намирам огромно съкровище.Купища златни предмети започват да се подават от дупката.Един след друг.Сякаш са щастливи,че са намерени.

Събуждам се от тежък металически глас,който сякаш пронизва съзнанието ми.Душата ми,която до сега свободно се рееше над мен,с писъци се върна обратно в тялото ми.Почувствах се тежък.Задушавах се.Сякаш някаква огромна птица беше застанала на гърдите ми и яростно подскачаше,махайки с грозните си крила.В следващия момент суровата действителност ме удари с всички сили като парен чук.Проклетия самолет кацаше.Замаян погледнах през прозореца.Бях седнал точно до крилото и можех да видя как то се движи нагоре и надолу.Сякаш всеки момент ще се отчупи.Навън беше тъмно и буреносни облаци обгръщаха небето под нас.Като гигантски,черенкилим.Лампичката под крилото истерично мигаше.Гмурнахме се в надиплената мрачна маса,която с удоволствие ни погълна.Самолета продължи бавно да се снишава,движейки се в самия облак.Нюансите на черното започнаха да избледняват и преминаха към сиво,а след това се превърнаха в смесица между жълто,оранжево и лилаво.Някаква адска феерия от цветове започна да прелива наоколо.Светлината бликаща от града под нас бе толкова силна,че пробиваше мрачната постеля на небето.Внезапно,точно до самолетапроблесна светкавица.После втора.Трета.Виждах ги как се прехвърлят между облаците.Бяха идеално допълнение към цялата гледка.Красиви и страшни.Като крем карамел след обилния обяд.Страхотен на вкус,но труден за преглъщане.Светлинката под крилото продължаваше своя танц.Нагоре и надолу.Мислех,че още сънувам.Гледката беше смайваща.Самолетът невъзмутимо продължи да се снишава.Не го интересуваше гледката.Имаше си своя цел.След като приключи да си пробива път през купчината от водни боички видях Града.Беше огромен.Простираше се отвъд хоризонта.Плашещо огромен.Огнен и смайващ.Приличаше на някаква огромна рана,която се беше отворила на лицето на майката Земя.Като дупка към ада.Огньовете горяха и приличаха на алено море течащо в недрата на планетата.Трудно бе,да се повярва,че там живеят,дишат и се размножават човешки същества.Отне ни повече от трийсет минути да прекосим това огнено море.Трийсет минути полет към безкрая.Трийсет минути полет към сърцето на Града.

Ах,този Град.Вече пета година се връщах при него.Той ме привличаше и ме отблъскваше едновременно.Мразех до мозъка на костите си този град и въпреки това го обичах.Хиляди мисли се блъскаха в главата ми за пореден път като рояк от разгневени оси.Какво ще ми се случи?Защо дявол го взел,пак съм тук?Как можах да си позволя отново да дойда?Но и същевременно нямах търпение отново да обиколя любимите ми местенца из този завладяващ град.Красивите улици и сгради.Забележителностите.Нощния живот.Обожавах нощния живот на Града.Неописуемо преживяване е.Завладяващите латино ритми.Миризмата на океана.Приглушената светлина.Потните тела и влажния въздух.Хилядите цветове и безкрайното разнообразие от хора.Хора,дошли от целия свят.Хора на които не им пука за нищо и са дошли да се позабавляват.Хора свободни,без скрупули и тревоги.Хора,които са оставили всичкия си емоционален багаж някъде там и сега се наслаждават на свободата си.Във въздуха се носи сладкия аромат на страст,екзотични коктейли и красиви жени.

Самолетът нервно се удари в пистата и започна леко да вибрира.Сякаш и той беше уморен от дългия път.Спирачките заповядаха на колелата да намалят обороти и задкрилките се надигнаха,за да видят какво става.Най-накрая.След десет часа.Пристигнахме.Ненавиждам тези дълги полети.Можех да убия човек за цигара,а ми се гадеше зверски.Чудех се дали мога да повръщам докато пуша.Повлякох уморени нозе след морето от хора.Преминах всички видове охрани и проверки и изчаках търпеливо багажа ми да се появи от някаква черна дупка като,че ли се беше телепортирал от мястото където го оставих в началото на пътуването си.Закрачих към изхода.Фотоклетката ме огледа и след като откри,че не представлявам интерес за нея отвори вратата.Никой не ме чакаше.Бях сам.Напълно сам,сред морето от хора.Всеки си имаше посрещач.Хората се прегръщаха и целуваха.Групички от туристи шумно се смееха и добавяха сол в раната наречена самота.Дълбоко си поех въздух и....нищо не се случи.Всъщност почти нищо.Въздуха беше толкова влажен,че правеше дишането ужасно трудно и досадно.Все едно,да се опитваш да дишаш в найлонова торбичка.По дяволите!Бях забравил този гаден въздух.Започнах учестено да дишам,за да свикнат дробовете ми.След това запалих цигара.Първа дръпка.Втора.Трета.Не можех да усетя вкуса на цигарата.Най-после никотина започна да действа.Спасен съм!

Маршрутката ме стовари пред хотела.Взех ключа от стаята и се завлякох до асансьора.Поредната хотелска стая.Поредната досадна обстановка.Прилежно изпънатите чаршафи на леглото,скучните сиви завеси и малките евтини шампоанчета и сапунчета в банята.Излязох на терасата и запалих цигара.Жадно всмукнах от дима.Нещо липсва.Ама разбира се!Засилих се към минибара.Вътре ме чакаха две госпожици с потни зелени тела.Алчно грабвам бутилката и свистенето на капачката оповестява края на проклетия ден.Отпивам жадно на едри глътки и сякаш вълни от амброзия се изливат в стомаха ми.Всяка фибра от тялото ми ликува.Обратно на терасата.Гледката е почти нереална и странна.Щастлив съм,че поредното приключение приключи.Довършвам първата бира и започвам втора.Искам да си я допия,но усещам,че просто повече не мога.Следва механичен душ и миене на зъби.Толкова ми се спи,че почти припадам в леглото.Свърши се.За сега.С последни сили се чудя какво ли ми предстои утре.Осите в главата ми една след друга умират.За да се преродят утре отново и още по-яростно да жилят съзнанието ми.Усещам как системите в организма ми започват да се деактивират.Вече съм неспособен да помръдна.Дишането става равномерно,ударите на сърцето забавени.Душата ми отново започва да се отделя от мен.Къде ли се рее всяка нощ?

Поне няма да сънувам нищо.Сигурен съм!